Надежда Цекулова дълго време работи като журналист по теми от сферата на здравеопазването, социалната политика и човешките права. Има активна дейност за подобряване на достъпа до здравеопазване на уязвими групи с фокус върху детското и майчиното здраве. През 2016 г. получава приза „Човек на годината“ за приноса ѝ за защита на човешките права, а през 2024 г. отново е сред отличените.
Благодарение на финансирането от най-голямата социално отговорна инициатива на Лидл България „Ти и Lidl за нашето утре“, Надежда Цекулова развива темата за образованието на специалните деца чрез интервюта с международни експерти в сферата на приобщаващото образование в специален проект, наречен „Разговори за образованието на специалните деца“.
Проектът ѝ е част от тематичната област #BeVocal, нова категория от програмата на Лидл България, която финансира идеи за подобряване на живота на местните общности. Категорията #BeVocal е насочена към медийни и журналистически проекти, които стимулират социална промяна, борят се с дезинформацията и фалшивите новини и създават съдържание по социално значими теми.
1. С финансирането от инициативата на Lidl развивате темата за образованието на специалните деца чрез интервюта с международни експерти. Наричаме ги „специалните“, а сякаш често те са невидими. Какво виждате като възможност да бъде приложено на практика, за да не останат само думите?
В хода на проучването си по темата научих, че дори първоначалната формулировка на проектното ми предложение към Lidl е била неправилна, гледано през призмата на съвременните модели за приобщаващо образование. Затова насочих усилията си към разговори с експерти, които могат ясно, през знанията и опита си, да обяснят именно тази концепция, чиято много грубо и крайно опростена същност, е да вижда всички деца на първо място като деца със сходни характеристики и едва след това със специални потребности. Получих много съдействие от български експерти и организации, работещи в сферата, за да се свържа и разговарям с експерти от различни части на света. Благодарение на УНИЦЕФ – България успях да се срещна дори с председателката на Комитета за правата на детето към ООН Ан Скелтън. Изводът от всички срещи е, че няма идеални модели, но има общества, постигнали истински консенсус за правата на децата. В тези общества детето е ценност и приобщаването на всички деца, независимо от техните специфики, е споделен приоритет на възрастните. Това не е новина. Така че българските деца – със специални образователни потребности или без – ще бъдат добре обгрижени, когато достатъчно много възрастни в достатъчно много сфери започнат да полагат достатъчно искрени усилия за това.
Ан Скелтън – председателка на Комитета по правата на детето на ООН
2. Как изглеждат правата на децата към днешна дата в България? Това ли вижда и Ан Скелтън или на външни лица е трудно да проникнат в действителността у нас?
Ан Скелтън се оказа истински вдъхновяващ събеседник, защото в думите ѝ непрекъснато се бореха огънят на активиста и сдържаността на дипломата. „Действителността у нас“ обаче не може да бъде скрита, и това е видно в препоръките на Комитета към страната ни от март 2024 г. Те ясно показват, че напредъкът – макар да го има – е недостатъчен, а в някои сфери като детското правосъдие липсва напълно. Имам честта през последните години да опознавам все по-добре общността на хората, защитаващи правата на децата у нас, и вярвам убедено, че макар да са изключително сърцати, те просто са твърде малко на брой и твърде неподкрепени на политическо и административно ниво.
3. Законодателството ни на практика не винаги работи. Защо се получава така?
Има много какво да се оптимизира и в законодателно отношение, ярък пример е Законът за противообществените прояви на малолетни и непълнолетни, който е от 50-те години на миналия век и практически наказва непослушни деца по-тежко от възрастни престъпници. Друг пример е липсата на Стратегия за детето вече пет години – поради политическа страхливост, недалновидност, но и липса на ясен приоритет за развитие на детски политики в партиите ни.
Както вече споменах, личното ми мнение е, че като хора и общество не вярваме достатъчно убедено в правата на децата и затова не полагаме усилия да ги приоритизираме и реализираме. А хората, които работят в тази посока, са недостатъчно като брой и като възможност за влияние върху публичните политики.
4. В рамките на проекта Вие имате интервюта със специалисти, но какво за правата на децата може да направи обикновеният човек, в ежедневието си, със своите обикновени, не-супер сили?
Всичко зависи от „обикновения“ човек. Нека ви кажа, няма необикновени хора. Всички сме обикновени родители, обикновени учители, обикновени полицаи, обикновени лекари, обикновени социални работници и т.н. Включително обикновени депутати и министри. И всеки от нас може да промени средата с решенията и действията, които зависят от него самия, с изборите, които прави всеки ден.
Когато детето ми донесе трета двойка по математика, аз мога да избера да му се скарам и да го накажа, или да избера да го прегърна и да го попитам как се чувства и как да му помогна.
И това вече ще промени всичко – за него, за мен, за математиката и за „приобщаващото образование“ в неговия индивидуален случай.
Вие сте журналист и затова искам ви попитам каква е ролята на медийната грамотност за подобряване на качеството на живот? Не звучи ли това много абстрактно на фона на еко проблеми, агресия в ежедневието и др.?
Медийната грамотност – наравно с функционалната – е от фундаментално значение за това отделните личности и обществата да вземат адекватни и ефективни решения за изброените проблеми. Живеем във време, в което отсяването на достоверната информация и още повече – правдивото ѝ тълкуване и анализиране – в огромния поток, който ни залива, е практически непосилно за мнозинството от потребителите на тази информация. Резултатът е силно поляризирани общества и все по-трудно постигане на консенсус за решаване на въпросите, от които зависи бъдещето ни.
Затова и смятам, че колкото повече хора полагат усилия да развиват собствената си и масовата медийна грамотност, толкова по-добри шансове за справяне имаме с големите предизвикателства на нашето време.
5. И за финал – какъв е смисълът, как активистите за правата на децата да не губят вяра във възможното по-добро утре?
Ще използвам думите на Ан Скелтън от интервюто с нея. За мен на този етап смисълът е “to hold the line” – на български казваме „да държим фронта“ – да не отстъпваме постигнатото в сферата на правата на децата и да напредваме, макар и бавно и неубедително, докато здравият разум се завърне и можем да правим по-смели и уверени крачки, за да подобряваме средата за всяко дете.
Интервютата по проекта „Разговори за образованието на специалните деца“ може да прочетете в toest.bg.